"Обичам те независимо от всичко."
"Подлудяваш ме."
"Това е толкова мило от твоя страна."
"Как можа да направиш това?"
"Искам да бъда вечно с теб."
"Не мога повече да правя това."
"Искам да прекарваме повече време заедно."
"Имам нужда от пространство."
Колко често сме казвали и чували тези фрази? Колко често сме ги казвали и чували в рамките на една връзка? За тези от нас, които болезнено осъзнават какво прави съжителството с нас трудно ... и какво е то?
„Амбивалентност на отношенията“ е преживяването на противоречиви мисли и чувства – на любов и омраза, привличане и отвращение, вълнение и страх, презрение и завист – към някого, с когото сме във връзка.
Изживяваме го с нашите родители, братя и сестри. Усещаме дърпането между частите от нас, които са завинаги преплетени с тях, и частите от нас, които искат да се разделим.
Изживяваме го с нашите деца, онези същества, които ни учат на любов, която никога не сме познавали, както и на несравнимо разочарование, което може да подтикне към вредни мисли.
Изживяваме го с приятелите си, тези, които всъщност не искаме да виждаме, но в крайна сметка се чувстваме задължени да поканим на нашата сватба.
Изживяваме го в ранните етапи на запознанствата, когато обвързването с друг се чувства така, сякаш може да дойде със загуба на себе си. Може да искаме да преживеем взаимна любов, подкрепа и сигурност, но не и ако това отнема свободата ни.
Изживяваме го във връзка, която не се е разраствала, която се усеща като заседнала, когато участваме в този коварен анализ на разходите и ползите, чудейки се дали можем да се справим по-добре.
Изпитваме го в дългосрочни връзки, в които – изправени пред редица преживявания от токсичност до скука – можем да бъдем измъчвани от въпроса „трябва ли да остана или да си тръгна?“. Чувстваме се в капан във връзката, но не искаме да загубим това, което сме изградили заедно – дом, семейство, малка вселена, която понякога се чувства като рай, а друг път – като ад.
Амбивалентността съществува във всяка релационна конфигурация, но ние оказваме голям натиск върху романтичната любов, по-специално, за да се издигнем над нея. Учат ни, че любовта е безусловна, страстта е абсолютна и че намирането на „единствения“ трябва да ни изчисти от всички съмнения. Но връзките никога не са черно-бели. Научаваме, че романтичната любов трябва да ни залива със сигурност и по този начин няма място за амбивалентност. Но амбивалентността е също толкова присъща на взаимоотношенията, колкото и самата любов.
Когато става въпрос за романтични връзки, „докато смъртта ни раздели“ не е просто обет, а план. Но какво се случва, когато плановете се променят? Какво се случва, когато не отговаряме на нуждите на другия? Какво се случва, когато правим грешки или когато човекът, когото обичаме, се държи по начин, който не можем да толерираме? Какво ще кажете, когато връзката е опетнена с лъжи, предателство или двуличие? Изведнъж си спомняме, че любовта може да нарани дълбоко и едно от най-предизвикателните преживявания на амбивалентност е, когато откриваме, че все още обичаме човека, който ни е наранил дълбоко.
Амбивалентността е неприятно чувство. Натоварена с противоречия, тя ни кара да се съмняваме в чувствата и изборите си. Това може да ни накара да мислим, че сме се провалили или че, каквото и решение да вземем, ще се провалим. Този дискомфорт ни кара да копнеем за окончателен отговор. Така че ние се насилваме по един или друг начин. Обикновено пада по три реда:
Вариант 1: Тръгваме. Режем и бягаме.
Прекратяваме връзката, която има твърде много възходи и падения.
Казваме на нашия нарцистичен родител, че няма да бъде в живота на внуците си.
Ние казваме на нашия борещ се брат и сестра, че повече няма да поддържаме лошите им навици.
Инициираме „разпадане на приятелство“ (разбито сърце, на което не се обръща достатъчно внимание).
Движим се към еднаквото и противоположно бъдеще на настоящата ни реалност.
Вариант 2: Оправдаваме решението си да останем, въпреки че не се чувстваме добре.
Дали защото смятаме, че не заслужаваме по-добро, защото се страхуваме да бъдем сами, или защото смятаме, че нямаме избор. Всички тези болезнени и сложни чувства понякога се крият под знамето на „безусловната любов“. Красиво е да кажеш „обичам те безусловно“, но любовта не е задължение, тя е подарък. Когато стане насилствено – когато партньорът ни каже „ако ме обичаше, щеше да ме приемеш изцяло“ – ние всъщност изпитваме изкривяване на любовта. И понякога това също са ситуации, в които липсата на любов към себе си се прикрива като безусловна любов към човек, който не го заслужава.
Вариант 3: Ние държим на амбивалентността.
Амбивалентността заема емоционална собственост във всяка връзка; зависи обаче колко. Често си мислим, че трябва да разрешим напрежението и да стигнем до решение. Понякога го правим (особено в насилствени отношения). В повечето ситуации обаче задържането на амбивалентността само по себе си е форма на радикално приемане. Това може да е вярно за начина, по който приемаме нашите взаимоотношения и за това как приемаме себе си.
Тази опция ни кара да поседим с чувството на амбивалентност за известно време. Спрете да се опитвате да се оправдавате, спрете да преговаряте и просто седнете с това. Можем ли да приемем, че можем изцяло да обичаме човек, без да се налага да обичаме всяка част от него? Това е много по-реалистично очакване за романтична любов и връзки. Може би е здравословно да си позволим понякога наистина да не харесваме човека, когото обичаме. Може би това е необходимост. Помислете за това: може би най-висшата форма на любов не е безусловна. Може би е по-близо до описанието на Тери Реал за самочувствието: способността ни да виждаме себе си като дефектни и все още да се гледаме на себе си високо. Можем ли да направим това и за нашите взаимоотношения?
Превод от английски: The Myth of Unconditional Love in Romantic Relationships, ESTHER PEREL AND MARY ALICE MILLER
Comments